КНИГА ПЪРВА.
СЪРЦЕТО НА МАРИЯ.
ЖИВОТ И ВРЕМЕНА НА СВЕТОТО СЕМЕЙСТВО
СЪРЦЕТО
НА МАРИЯ
"АЗ
СЪМ"
ПРОЛОГ КЪМ „СЪРЦЕТО НА МАРИЯ. БОЖЕСТВЕНАТА ИСТОРИЯ НА ИИСУС ХРИСТОС“
В онези дни Париж беше в празнично настроение. Беше 200-годишнината от Френската революция, 1989 година. Аз бях навършил 33 години.
Площадът пред кулата „Сен Жак“, известен на всички като градината „Шателе“, беше по онова време любимото ми място. Небесният свод блестеше в най-красивите си летни цветове. На 14 юли 1989 г., докато съзерцавах неговото съвършено синьо, Духът дойде при мен. Кой беше Наполеон? Кой беше Карл Велики? Кой човек, роден от жена, може да се похвали, че е създал Непобедима цивилизация, атакувана от Света, Ада и Смъртта век след век в продължение на две хилядолетия? Какво са делата на Наполеон в сравнение с Делото на Исус Христос? И все пак Исус Христос продължаваше да бъде „Този Неизвестен“.
„Аз ще напиша Твоята история: БОЖЕСТВЕНАТА ИСТОРИЯ НА ИСУС ХРИСТОС“. Това беше отговорът на душата ми. „Светът ще Те познае така, както аз Те познавам, мой Отец, Който си на небесата“.
Тази нощ Духът простря ръката Си над мен и аз заспах в прегръдките на Дева Мария от Париж. Призори вятърът се надигна, вдигна ме в ръцете си и ме отнесе в дома на родителите ми. Затворих се в обществената библиотека и започнах да поглъщам книги. История на християнството, История на Реформацията, История на Европа, Всеобща история, Науки и философия, Теология и психология, Есета и енциклопедии. В края на годината ръцете ми искаха да дадат форма на Първия ръкопис. Имах нужда от място, далеч от всичко, и от цялото време на света, за да вдъхна живот на „БОЖЕСТВЕНАТА ИСТОРИЯ НА ИИСУС ХРИСТОС“.
Вятърът на Духа отново се надигна и ме остави в Лондон.
През онази зима на 1990 г. и пролетта на 1991 г. напълних между 800 и 900 страници от Първия ръкопис на „БОЖЕСТВЕНАТА ИСТОРИЯ“. Моят Отец, Който е на небесата, не изглеждаше толкова доволен, колкото мен. Унищожих онзи Първи ръкопис и тръгнах към Йерусалим.
Прекосих Европа в светлината на една ярка звезда и пресякох Голямото море на крилете на Сребърна гълъбица.
На дъното на Голямото море една кула блести призори като най-мощният фар в света. Хайфа. Светата земя.
От Хайфа се отправих към Назарет. Посетих Храма на Благовещението. След кратка спирка в Тел Авив продължих към Светия град.
Когато стигнах до Йерусалим, градът беше в състояние на военна тревога. Ирак току-що беше нахлул в Кувейт. Беше 1991 година. Антисионистката реч на новия герой на исляма, използваща всеобщата омраза на мюсюлманския свят към евреите като свързващо звено за обединяване на всички фундаменталисти от арабския свят около неговата кауза, изискваше – според израелски паравоенни вестници – използването на ядрени оръжия, особено на неутронна бомба, срещу всякаква инвазия на границите на Израел.
Настаних се в Стария град, между стените на Светия Йерусалим. Съжителството между израелци и араби беше толкова нормално, колкото обикновено е между мирни граждани. Напрежението се усещаше по пътя Йерусалим–Беленем. Аз не бях в Израел, за да съдя никого, дойдох, за да усетя земята, в чиято история на света се е родил Божият Син. Движен от Духа, както вятърът откъсва мъртвите листа от дървото, моят Отец, Който е на небесата, отърси от ръцете ми заблудата, на която бях дал воля. Освободен от заблудите на света, се качих на крилете на Сребърния гълъб и отплавах по водите на Голямото море обратно към Лондон.
Наех ателие във Финсбъри Парк. Затворих вратата и седнах, решен да не излизам от ателието, докато не завърша ИСТОРИЯТА, заради която бях тичал през последните години.
В околностите на Британския музей открих магазини за употребявани книги. Превърнах студиото си в пътуване във времето към дълбините на съзнанието от времената на Сина Човешки. Имаше една врата, през която никой никога не беше минавал, а аз трябваше да я премина.
Това се случи онази нощ през ноември 1994 г. Непобедим сън ме обзе. С изгрева отворих очи. Вратата, пред която бях чакал, беше отворена. Влязох и видях. Както майка отваря сърцето си за детето си, така и Майката на моя Отец, Който е на небесата, отвори Своето за мен. Без да го знам, през всичките тези години бях тичал след съкровището, което Майката беше отнесла със себе си на небето – онова съкровище, което Мария „пазеше в сърцето си“.
Как Мария е срещнала Йосиф, кои са били Захария и Елисавета, кои всъщност са били прочутите братя и сестри на Исус. Всичко, абсолютно всичко – Тя знаеше всичко за Своя Син. Кой по-добре от собствената майка би могъл да знае кой е нейният син, баща, съпруг, семейство, история? Сърцето на тази Майка беше кутията за бижута, в която Мария беше съхранила цялото това Знание, което днес аз, син на Бога, от Дома на Христос, отварям, по Божията воля, за целия свят.
Това, което аз, Христо Раул, видях в Сърцето на Майката, е това, което ще прочетете по-нататък...
|